НАШИЯТ ПАТРОН – СВЕТИ ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ ТЪРНОВСКИ –

СВЯТ МЪЧЕНИК НА ВЯРА И НАРОД

Делото и живота на Св. Патриарх Евтимий Търновски будят благоговейна почит, дълбоко преклонение и всенародно признание.

Неговото битие е на една извисена фигура в тъмно и смутно време. Животът му, изгрял около 1327г., е залязъл на достопочтенна възраст на 20 януари 1402г. На този ден целият български народ си спомня за славната ни история чрез достойният му живот, а ние които сме горди да се наречем „евтимиевци“, чувстваме отговорността и честта да носиш това име.

Патриарх Евтимий Търновски е един от най-големите книжовници и отдаден духовник на Второто българско царство и си отива от света с разкъсвано от мъка сърце по поробена България. Той е роден в туптящото сърце на България – Търново около 1327г. Произходът му е от известния Цамблаковски болярски род.

Много млад, той постъпва послушник в Килифаревския манастир под личната опека и благословия на преподобния Теодосий Търновски, който е основател на манастира. По това време там е и духовния дом на великият митрополит Киевски и на цяла Русия Киприан. Силното духовно влияние на Теодосий е от изключително значение за оформянето на мирогледа на младия монах Евтимий. Не случайно в манастира всички го смятат за духовен син и правоприемник на Св. Теодосий Търновски. Около 1350 г. Евтимий се замонашва и става иконом на манастирската обител. Продължава и съвместната книжовна работа с Теодосий. Заради многото разбойнически нападения Евтимий се премества заедно с други монаси в пещера, по-близо до столицата, и създава манастира „Св. Троица“.

Заедно със Св. Теодосий Търновски, монах Евтимий посещава Константинопол и живее във византийската столица 3 години. Тук той се продължава да изучава догмата и теорията на исихазма/безмълвието/ – учение което е възприел преди години от своя духовен наставник. Тук младия монах изгражда такива личностни качества, че на по-късен етап от живота му, те ще го превърнат в един от най-почитаните български светци на обществено-църковния живот у нас. Останал сам след смъртта на своя учител, Евтимий постъпва в Студийския манастир „Св. Йоан Предтеча“в Константинопол. Неговото послушание и религиозна всеотдайност правят силно впечатление на монасите и те не пестят похвални слова за монаха Евтимий. Този аскет-мъченик не харесва славословията по свой адрес и съзрял опасността от „сладострастие на душата“се мести в Атон-манастира “Св. Антоний„, който е истинската цитадела на исихазма. Наклеветен от интриганти-монаси, че пази в килията си богатство от българските царе Евтимий е заточен за половин година на остров Лемнос в Егейско море в църквата „Св. Параскева“.

Непокорният му българския дух и огорчението от византийските обиди го карат след освобождаването му да остане само за една година в Зографския манастир на Атон и да се завърне в България през 1372г . Евтимий възстановява църковната обител „ Св. Троица“ която се превръща в силно укрепен и разположен по течението на Янтра манастир. Той става игумен на това духовно и книжовно средище край столицата. Заедно с другите монаси се заел с трудната задача да сближи българските църковно-богослужебни книги към първоизточника –византийските писания. Така са избегнати редица несъвършенства на преводите и са премахнати редица религиозни тълкувания на знайни и незнайни монаси-преводачи. Игуменът Евтимий започва първата книжовна реформа – преводи на български език, преписи на житията и похвални слова на редица светци, езикова реформа. Организира и първата школа за богослови в царството.

През 1374 г. по предложение на църковния клир и одобрен от цар Иван Шишман, Евтимий е избран за Патриарх Български. Ръкополагането му е изненада за Евтимий, но той го приема като своя духовна мисия и смисъл на тленното си съществуване. Всенародната любов на миряните носела сила, радост и упование на негово светейшество Патриарх Евтимий Търновски. Той с твърда воля и непоколебимост поема кормилото на духовните дела за християнството на многострадалната ни разпокъсана родина. “Живеем или умираме, Господни сме“. Този постулат съпътства неговата трагична съдба. Тя е изказана от неговия духовен учител Св. Теодосий Търновски още в Килифаревската обител“. През времето на твоето Патриаршество България ще тъне под агарянско иго и самия ти ще се добиеш с апостолски окови и гонение“.

Патриарх Евтимий Търновски твърдо и непоколебимо, с могъщ авторитет и всенародно уважение водел православното паство през бурните и страшни години. Той се борел с ересите, които пъплели из намаляващата ни родина, борил се срещу упадъчните нрави, появили се отвън, насърчавал ролята на семейството и вярвал че то е наниз от здрави единици, от който зависели устоите на държавата. С аскетично и предано поведение на живот той служил като обикновен монах по време на светата литургия. Без да се щади Евтимий раздавал знанията си на своите ученици и така вграждал себе си в сърцатата и душите им. При западащата и дезорганизирана светска власт, Негово светейшество все повече поемал държавните дела. Всички опити той да бъде подкупен или отстранен от тях срещнали решителен отпор.

След няколко неуспешни нападения срещу българската столица, през 1393 г. се случило немислимото. Старопрестолният Търновград бил обсаден от османските орди. Патриарх Евтимий ръководел отбраната на града и проявил необикновена изобретателност и решителност като ръководител на защитата при отсъствието на българския цар Иван Шишман. Опожарените манастири и църкви около столицата изгаряли сърцето на Патриарха, стотиците бежанци изпълнили улиците на столицата го омаломощавали, но не го обезверявали. Силата на духа му сплотявала българите като същевременно се подсилвала от всенародната обич на защитниците. Но това, което за мнозина било невъзможно, се случило. На 17 юли 1393 г. Търново пламнал, по улиците потекла кръв, къщите и църковните храмове били разрушавани, по трънливия и безжалостен път поели кервани с оковани роби. Защитникът на Търновград Патриарх Евтимий безутешно молел за пощада на оцелелите. Благочествият старец с озарено лице отчаяно плакал от зверствата и разрушенията. Избиването на светския елит край манастира“Св. Троица“ нанесъл безжалостен удар на патриаршеското сърце. Когато дошъл неговия ред ръката на палача над молещия се Богу Първосвещеник се вкаменила. Пощаден Евтимий Търновски трябвало да изпие цялата горчивина на робството. Окован той преминал през опустошените улици, но по целият му път го придружавали и търсели упование и вяра разплаканите оцелели българи и така, чак до проходите на Стара планина,до днешния град Плачковци получил името си от всенародната скръб.

Патриарх Евтимий бил заточен в първоначално в Пловдив, след това в Асеновград и накрая намерил място за разбитото си от мъка сърце в Бачковския манастир. На 20 януари 1402 г. богоугодния старец склопил очи.

Делото на последния български първосвещеник е величаво и трагично. Той пише житията на Св. Иван Рилски, Св.Филотея Тъпновска, Св.Иларион Мъгленски, Св. ПеткаТърновска, Св. Параскева и др. Под негово ръководство била извършена реформа на писмения български език, създадени са похвални слова и послания към поколенията. Преведени отново са четирите евангелия, Стария завет, Апостола. Негов личен принос е запазването на средновековния литургичен превод на Златоустовата и Василиевата служби. Светлият патриарх обучава свои ученици-Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Йоасав Бдински.

“На кого ни оставяш добрий Пастирю? “ Така опустошените сърца на поробените българи мълвяли на първосвещеника. “На Светата Троица ви оставям – сега, винаги и во веки веков“. Това били пророческите слова на Свети Патриарх Евтимий Търновски.